Марко беше вече цели три месеца в новото си училище. Родителите му се преместиха в този нов град заради новата си работа. Въпреки изминалото време, той още не можеше да свикне с изискваният на преподавателите.
Беше среден на ръст, с бяло лице, светла руса коса и сини очи. Лицето му беше с нежни черти и обикновено беше нахилен. Беше вече почти на 18 и беше преодолял бурните години на пубертета. Не създаваше никога проблеми и рядко го закачаха именно заради това. Сякаш всички го харесваха.
Още от първите дни, след пристигането си, той се запозна и се сближи със съседското момче Петър, а покрай него и с гаджето му- Мила. За кратко излизаше със сестрата на Мила, но непрекъснатите караници между двете сестри го накара да отсъди в полза на Мила и да изостави сестра й. Това по някакъв странен начини ги сближи още повече. В училище тримата бяха постоянно заедно. Марко оставяше Пешо и Мила често насаме, за да не им пречи на връзката,но те предпочитаха през деня да са с приятеля си, а вечерта да бъдат двойка.
За три месеца така се бяха нагодили, че нямаше никакви караници между тях. Пешо и Мила бяха щастливи заедно, а Марко- щастлив за тях.
В средата на ноември Марко отиде да попита господин Киркоров, преподавателят му по литература, за предстоящото класно. Докато разговаряха се чу силен писък. И двамата се втурнаха в посоката, от където се чу вика. Една чистачка стоеше вцепенена, а пред нея в паднала кофа за боклук стоеше главата на младо момче, което Марко беше засичал по коридорите на училището, но никога не бяха контактували. Киркоров веднага постави ръка пред очите на ученика, който се притисна по- близо до преподавателя си.
Полицията дойде учудващо бързо. Отцепиха района, като събраха всички ученици в салона, за да ги разпитат. Там бяха и Пешо и Мила. Момичето беше разстроено, а приятелят й я успокояваше. Марко се присъедини при тях:
- Видяхте ли го? – попита младежа- беше ужасно, щях да повърна.
- Полицията каза, че главата е била отрязана с ръждив нож- повтори това което беше чул Пешо- не била това причината за смъртта обаче. Не са намерили тялото.
- Кой може да стори нещо толкова ужасно? – проплака Мила през прегръдката на Пешо.
Марко инстинктивно прехвърли хората в салона през погледа си. Видя много познати лица, всички групирани в обикновените си компании. Единствено само стоеше едно момче от 10-ти клас, което беше седнало в ъгъла и гледаше с мрачен, дори малко зловещ поглед.
- Кой е този- попита Марко, като посочи с поглед момчето в ъгъла.
- Това е Давид. От 10-ти клас е. Преди две години някакъв наркоман влязъл през нощта в тях и пред очите му изнасилил и убил майка му. Като се прибрал на сутринта от работа, баща му го видял вързан да се въргаля в кръвта й. От тогава не общува с никой, а и никой не се бута да говори с него.
- - Изглежда зловещо- отбеляза русото момче и се върнаха към общи приказки.
Мина един месец и животът в училището се върна към нормалното. Марко се запозна с братовчедката на Пешо и с времето станаха по- близки, докато накрая станаха и интимни. Към триото се присъедини и Лидка, която се вписваше чудесно. Вече и Марко си имаше приятелка, с която си подхождаха идеално.
Беше месец март. Времето се затопляше постоянно. Денят се увеличаваше, а хората започнаха все по- често да ходят пеша, вместо с коли или градски транспорт. И четиримата приятели бяха така. Те започнаха да се срещат в 7 часа, преди да отидат на училище, за да се поразходят и да се посмеят преди да се разделят за 40 минути в училището. Марко винаги закъсняваше, но останалите свикнаха и винаги го изчакваха.
Една сутрин, към края на март Марко както обикновено се зададе от ъгъла на блока с забързана крачка, защото закъсняваше. На уреченото място видя само двете момичета.
- - Къде е Пешо- попита учуден, че не идва както винаги последен.
- - Прати ми СМС през нощта, че днес ще го пише дъждовен- обясни Мила- Каза че след даскало ще ни чака в градинката.
Стигнаха до училището. Мила отскочи до тоалетната, а Марко и Лидия се възползваха от това, че са сами и започнаха да се награбват. Бяха прекъснати от ужасяващите писъци на Мила. Втурнаха се в тоалетната и видяха, че в кошчето за боклук в една от кабинките имаше глава. Главата на Пешо.
Лидия също започна да пищи, а Марко запази самообладание и изведе момичетата навън. Прегърна ги и двете, а по бузите му започнаха да се плъзгат сълзи.
Полицията констатира, че убиецът е същия, както от преди 5 месеца. Тримата бяха отделени от останалите, които за пореден път бяха събрани в салона, и започнаха да ги разпитват един по един. Свършиха с Мила и тя тръгна към салона, за да се присъедини към останалите ученици. Преди да мине през вратите Давид се появи от съседна врата, хвана я и я задърпа към себе си. Марко мигновено се хвърли към тях, отскубна Мила от ръката му и с един удар го свали на земята
- - Не я докосвай, урод – крещеше той, докато двама полицаи го дърпаха, за да не връхлети отново върху десетокласника. Друг полицай отведе Давид, за да го разпитат, а Мила беше ескортирана до дома си.
След този зловещ ден нищо не беше същото. Те продължаваха да се събират, но усмивките им вече ги нямаше. Марко и Лидия прекарваха цялото си време с Мила. Тя обаче беше ограничила излизанията си само до училище и до вкъщи.
Изминаха още няколко месеца. Лятото беше изминало и ваканцията свършила. Новата учебна година едва беше започнала, а навън времето все още беше много топло. Мила продължаваше да се отделя от света и да страда. Марко и Лидето започнаха да се притесняват за нея. Една петъчна вечер, след училище успяха да я убедят да отидат на бар. Всички вече бяха навършили пълнолетие и бяха свободни да обикалят нощния град. Правеха го за първи път от много време.
В бара се забавляваха добре, за това решиха да идат и на дискотека. Тръгнаха си от там пеша в малките часове. Вървяха по улицата и Марко не можеше да се отърси от мисълта, че някой ги следи. Обръщаше се често, но нямаше никой. Изпрати двете момичета последователно, но не им каза за съмненията си, за да не ги притеснява излишно.
Тръгна към дома си, като все по- често се обръщаше назад. В едно от поглежданията видя Давид, който вървеше из сенките след него. Марко ускори крачката, а стъпките зад него също зачестих. Накрая нервите му не издържаха и той се затича. Чу как и Давид се затичва. Скри се зад един ъгъл и зачака. Стъпките се приближаваха, а сърцето на Марко биеше, като че иска да излезе. Давид зави зад ъгъла и се чу тихо изпъшкване и леко задавяне от пълнещите се с кръв дробове. И двете лица, застанали на не повече от сантиметър едно от друго, бяха вцепенени от ужас, а в очите им се четеше страх. От устната на Давид потече тънка струйка кръв, а на лицето на Марко за миг с появи лукава усмивка, която съвсем бързо се скри и отново изплува страха на лицето му, докато вадеше ръждивия нож от тялото на десетокласника. Беше му лесно да поддържа ролята си на изплашен, тих ученик. Все пак бе успял да заблуди и полицаи и учители и родители, че му пука за Пешо и че му е приятел. Беше имитирал сълзи, когато откриха главата на най- добрият му приятел. Беше заблудил Лидето, че я обича и постоянно поддържаше тази роля. Единствен Давид беше прозрял зад маската му и заради това сега му режеха главата с ръждив нож.
На сутринта Марко беше в училището и говореше с учителката си по математика, за олимпиадата, в която щеше да участва. Чу се писък. И двамата изтичаха да видят какво е станало, макар вече да се досещаха. В шкафчето на чистачките, в чувала за боклук стоеше безжизнената, кървава глава на Давид. Учителката веднага прикри с ръка очите на Марко, а той се притисна по близо до нея...
Отговорът разбира се няма да се забави. "Времето не позволява", "Ние вече работим". Чудно: - Ама Другарю Борисов, вие случайно да сте минавали по Булевард Мария Луиза в близката година- две? Вярно, не е по пътя от Банкя, но все пак е към Централна гара (и ЖП и авто). Мен там ме е страх и пеша да минавам, че може някой прилеп да ме нападне, изскачайки от пещерите, които са се оформили по нея. А най- забавното беше, че преди няколко седмици там имаше бригада, която оправяше пътя. Хвърли малко асфалт тук, малко там, а по средата един кратер от наскоро паднал астероид беше оставен. Бих попитал "защо?", ама се наслушах на глупости и оправдания.
