2 април 2011 г.

Ани

    Ани беше сладко момиче. На двадесет години, нисичка- около метър и шестдесет и пет, със светло- кестенява коса и пъстри очи. Тялото и не беше нещо, от което човек да остане без дъх, но лицето и се впиваше дълбоко в съзнанието. А погледът й. Той направо те омагьосваше, правеше те свой роб и не те оставяше  намира нито денем, нито нощем в съня.
    Запознах се с нея в университета. Беше изплашено момиче, което не говореше с никой. Вървеше по коридорите и стрелкаше с поглед наляво- надясно, сякаш всеки момент очакваше някой да я нападне. Имаше нещо в притеснения и поглед, което ме грабваше, всеки път когато я срещнех по коридорите. Накрая желанието ми да се запозная с нея измести страха от това, да бъда отхвърлен и една сутрин я спрях в коридора.
 - Здравей - започнах, очакващ ответен поздрав. Той обаче не последва. Тя вдигна стреснатия си поглед, след това постави ръка на лакътя ми, сякаш за да ме избута и без да промълви нито дума си тръгна. Преглътнах разочарованието и продължих по пътя си. Но лицето и така и не ми излизаше от главата. Всяка вечер сънувах този поглед, изпълнен със страх. Исках да бъда сигурност за нея, когато е с мен да се чувства защитена, а страхът в погледа й да се замени с любов.
    Една вечер бях на лекции до късно. Мракът навън се стелеше като черен чаршаф, покриващ трупа на скоро настанил се в моргата мъртвец. Тягостната атмосфера бе допълвана и от гъстата мъгла, през която се виждаше единствено уличното осветление. Но дори и то, по някакъв странен начин, допринасяше за мистиката на вечерта. Наоколо беше абсолютна тишина.
    Докато вървях към скромното си апартаментче, в което преживявах за сега, не можех да се отърся от мисълта, че някой ме следи. Обръщах се често назад, но не виждах нищо. Само и единствено ореолите около уличните лампи. Счу ми се, че някой вика. Замислих се колко е сложна човешката психика - когато едно от сетивата изчезне, започват другите да се изострят, а не рядко, както сега, дори си играят с теб, карат те да чуваш ужасяващи звуци, стъпки зад гърба си и така нататък. Продължих да вървя по- спокойно, замислен именно за функциите на мозъка, но след съвсем малко отново дочух писък- този път по- силен. Сепнах се. Едва ли ми се е причуло отново. След секунди съмненията, че вика е истински, изчезнаха. Затичах се в тази посока. Мъглата пред очите ми се разтваряше като завеса, докато пред мен не се появиха силуети на човек и кучета. Животните бяха наобиколили изправения образ, който размахваше чанта. Очевидно беше жена. Развиках се и лесно привлякох вниманието на нападателите. Видяха ме като по- сериозна заплаха и обърнаха гръб на жената.
- Тръгвай бавно, без да тичаш, към най- близкия блок и се затвори във входа - казах със спокоен тон аз, за да не предизвикам кучетата.
   Очертанията на блока едва се виждаха от моята позиция, макар да беше на не повече от 50- 60 метра . Кучетата ме наобиколиха и ръмжаха със злоба. Едно от тях се спусна към мен...
    След няколко минути излязох от мъглата и потропах на първата входна врата. Момичето отвори и видя пред себе си човек, с разкъсани дрехи и окървавени ръце. Битката беше тежка, но победата беше моя. Тя без да каже нищо скочи и ме прегърна. Когато се отдели от мен видях, че момичето в беда беше не друго, а това, което отказа да се запознае с мен в университета. В очите и вече не се четеше страх и притеснение, а благодарност.
    Изпратих я до дома й , като през целия път тя не се отдалечи на повече от крачка от мен, а през по- голямата част от времето стискаше ръката ми, сякаш ако я пуснеше щеше да се падне.
    Пред дома й отново ме прегърна
- Влез вътре, за да ти промия раните. Не е хубаво да се инфектират- каза тя с нежен глас, когато започна да се бърка за ключовете. Аз разбира се се съгласих. Влязохме на топло в скромния й двустаен апартамент.
   Домът и беше прилично обзаведе. Без да е претрупан с мебели. Диван, две табуретки и два фотьойла около една маса, бюро с компютър, шкаф, на който имаше телевизор, и витрина, пълна със чаши и различни стъклени играчки.Кухнята беше малка и уютна, сякаш изтръгната от страниците на някое списание за дизайн. В общи линии съвсем обикновен апартамент. Единственото, което правеше особено впечатление бяха металните решетки на прозорците и балкона, макар тя да живееше на шестият етаж.
    След като ми проми раните и пихме по кафе, тя ме помоли да остана още малко. Пусна филм на компютъра си и седна до мен на дивана. Сгуши се в мен и загледахме в тишина. Филмът беше откровено тъп, но аз се правех на съсредоточен в сюжета. Всъщност в главата ми се въртяха други мисли.
- Защо не искаше да се запознаеш с мен в университета - запитах аз, след като любопитството вече няколко часа ме глождеше.
- Беше ме страх - отвърна момичето, като се отдели от мен
- Страх от какво- продължих да любопитствам?
Тя се сепна. Очевидно темата и беше неприятна. Усетих се, но твърде късно. Тя ме помоли да си тръгна и аз, понеже не исках да я притеснявам и разстройвам допълнително, се извиних и си тръгнах.
    На следващия ден, като я видях в университета и се извиних отново, че съм любопитствал. Тя се усмихна и махна с ръка.
- Няма проблем. Не мога да ти се сърдя, след като ме спаси от ония песове.
- Искаш ли да пием по кафе- опитах си късмета?
    Тя кимна, хвана ме под ръка и тръгнахме към близкото кафене. Говорихме си на всякакви теми. С една дума се опознахме. Прекарахме няколко часа в това кафе и без да усетим навън започна да се спуска нощта. Когато забеляза бавно отстъпващата светлина, Ани видимо се промени. Усмивката, която до преди минута озаряваше лицето й, се замени с разтревожена гримаса. Вкопчи се в ръката ми и ме помоли да я изпратя. Съгласих се разбира се. В крайна сметка това беше идеята ми така или иначе. Опитвах се да се заблудя, че това притеснение е породено от вчерашната атака, но знаех, че проблемът е далеч по жесток и зловещ от глутница улични песове.
    Заведох я до дома й. Когато стоеше на вратата, тя отново се отпусна. Благодари ми, целуна ме по бузата и се обърна да влиза. Помолих я да ми даде номера си и тя ехидно се засмя:
- Май не съм достатъчно откачена, за да те откажа?
- Има много да работиш, за да ме отлепиш от себе си- засмях се аз. Момичето издиктува телефона си и се прибра. Пратих и СМС, докато слизах по стълбите: "Забрави да целунеш другата буза, ще се сърди" След две минути получих обратно "Утре ще се поправя".
    Прибрах се вкъщи, където ме чакаш скучна вечер. Изкъпах се и легнах да гледам телевизия. Бях се унесъл, когато телефонът ми звънна. Беше Ани. Усмихнах се и вдигнах
- Намериха ме, ела моля те, ела бързо- панически викаше в слушалката. Преди да успея да отвърна връзката прекъсна.
    За по- малко от 5 минути бях пред дома й, запъхтян от тичането и с бухалка в ръка. Зазвънях на пожар докато виках името й. Тя отвори, като верига ограничаваше отварянето на вратата. Видя ме и притвори, за да махне веригата. Очите и бяха пълни със сълзи и страх. Прегърна ме веднага и едва ли не ме набута в дома си. Целуна ме този път по устните и отново зарови глава в обятията ми.
- Какво е станало- попитах аз, със престорено спокоен тон- кой те е намерил?
- Те бяха тук, неговите слуги- отвърна тя, като паника пробягна в гласа й.
- Чии слуги, кой е "той"? Да се обадя ли в полицията- попитах отново със спокоен тон, за да опитам да успокоя и нея.
- Не! Полицията няма да повярва. Не веднъж им се обаждах, но те ме помислиха за луда
- За кое? Разкажи ми! Аз ще ти повярвам - уверих я!
Тя се поколеба. Отдръпна се. После ме погледна , наведе глава и започна да разказва:
- Като малка съм се разболяла от някаква страшна болест. Никой не знаел каква. Безброй доктори ме преглеждали, но не намерили причината. Просто животът ме е напускал бавно.
    След като традиционната медицина се оказала безполезна, родителите ми се обърнали към бога. Молили се за живота ми, молили се, давали огромни суми на знахари и лечители, на попове и църкви, но нищо не станало. В последните дни, когато смъртта ми била вече неизбежна баща ми призовал дявола. Той се съгласил да ми върне живота, ако родителите ми са били съгласни да ме сгодят за него. В отчаянието си, те се съгласили. Така на осемнадесетата си годишнина аз трябваше да стана булка на принца на мрака.
    Детството ми премина щастливо. Не се разболявах дори от настинка. Сякаш Сатаната ме пазеше да не се повредя. Веднъж, когато бях на тринайсет, две момчета ме нападнаха. Започнаха да ме удрят и да късат чантата ми. Аз се разплаках и се свих на земята. Както беше ясно небето се заоблачи и се изви страшна буря. Две светкавици раздраха небето и се стовариха на земята, стопявайки всичко наоколо. От разтопената пръст и асфалт се появиха две адски кучета с червени погледи и пяна по муцуните. Спуснаха се към момчетата, които се разбягаха. Когато свиха зад ъгъла на близкия блок, кучетата бяха едва на няколко крачки зад тях. След малко се чу приглушен и сподавен писък. Кучетата се върнаха с окървавени муцуни и се сгушиха като малки палета до мен. След като се успокоих, те ме изпроводиха до нас.
Два дена, след като, навърших осемнайсет, започнах да сънувам кошмари, а точно на шестия ден след празника, той се яви по време на вечеря. Беше дошъл да ме отведе. И майка ми и баща ми започнаха да го умоляват да ме остави още шест месеца у дома, само докато завърша училище. Накрая баща ми трябваше да отреже дясната си ръка и да я даде за залог на дявола.
    Разказаха ми цялата история- тази, която вече ти разказах- а аз не можех да разбера как могат да направят такова нещо. Да ме спасят само, за да ме загубят няколко години по- късно. Не им говорих около месец, а цяла седмица, след появата на демона, отказвах да се храня и да излизам от стаята си. Но накрая се примирих и реши да се забавлявам максимално, да опитам всичко от живота.
    Шест месеца преминаха, сякаш като един ден. В един от последните дни преди бала ми, ми хрумна, че онова изчадие няма да ме пожелае, ще се откаже от мен, ако не съм девствена. За това се залових да намеря някой, който да ми я отнеме. Както се досещаш, не ми беше особено трудна тази задача. Бяхме се усамотили в моята стая. Точно, когато започнахме да се натискаме, прозорците се счупиха, от там навлязоха десетина по- малки демона, а в стаята ми се яви и самият Сатана. Горкото момче го прикова към тавана и го изпепели, а мен отведе във своя дворец в ада и ме затвори там. На следващата вечер (до колкото може да има вечер в ада, но поне часовникът ми така сочеше) слугите му ме заведоха в огромна зала, където имаше отрупана маса с различни храни. Дяволът беше вече там. Въплътил се беше като обикновен мъж. Единствено златистият му поглед издаваше, че е демон.
- СЕДНИ- заповяда с благ тон- ЗАЩО СЕ ДЪРПАШ? ТУК НЕ Е ЛОШО, НАПРОТИВ. ТУК ВСИЧКО, КОЕТО ПОЖЕЛАЕШ, ЩЕ Е ТВОЕ. МЛАДОСТТА ТИ ЩЕ Е ВЕЧНА. НЯМА ДА СЕ ПЛАШИШ ОТ ГОДИНИТЕ И ОТ СМЪРТТА. НЯМА ДА СЕ ПЛАШИШ ОТ НИЩО.
    Аз започнах да плача, а той продължи:
- КОГАТО ПЛАЧЕШ ПРИЛИЧАШ НА ПЕРСЕФОНА. И ТЯ, КОГАТО РАЗБРА СЪДБАТА СИ, ЗАПЛАКА. НО ПОСЛЕ СВИКНА. АКО НЕ МЕ БЕШЕ ПРЕДАЛА ЩЕШЕ ВСЕ ОЩЕ ДА Е ДО МЕН, А НЕ ЗАЕДНО С ОСТАНАЛИТЕ ГРЕШНИЦИ ДА СЕ МЪЧИ В ОГНЬОВЕТЕ МИ. ВСЕ ПАК ДА СИ ЦАРИЦА НА АДА Е МЕЧТА НА МНОГО МОМИЧЕТА. А ТИ ПЛАЧЕШ.
- Защо не избереш някоя от тях- запитах аз?
-ЗАЩОТО В ТВОЯ ПОГЛЕД ИМА НЕЩО БОЖЕСТВЕНО, ИМА НЕЩО МАГИЧЕСКО, ИМА НЕЩО , КОЕТО МЕ КАРА ДА МИСЛЯ ПОСТОЯННО ЗА ТЕБ. ЗНАЕШ ЛИ, ЧЕ ПОГЛЕДЪТ Е ПРОЗОРЕЦ КЪМ ДУШАТА? ТВОЯТА ДУША Е НАИСТИНА ПЛЕНИТЕЛНА И НЕ МОГА ДА СИ ПОЗВОЛЯ ДА Я ИЗПУСНА, ОСОБЕНО КОГАТО БОГ Я ИСКА ЗА СЕБЕ СИ. НО ЗА РАЗЛИКА ОТ НЕГО АЗ НЕ ТРЯБВА ДА ЧАКАМ СМЪРТТА ТИ, ПОСЛЕ СЪДЪТ НА ПЕТЪР И ЧАК ТОГАВА ЕВЕНТУАЛНО ДА ТЕ ПОЛУЧА. ПЛЮЯ ВЪРХУ ПРАВИЛАТА. ТЯХ АЗ ГИ ОПРЕДЕЛЯМ.
    Остави ме няколко дни в двореца си под стража, за да приема съдбата си. Но аз не се бях отказала от живота. Помолих го, като сватбен подарък, да ми дари един последен ден на земята, за да се сбогувам с приятелите и роднините си. Той, естествено, се съгласи. Нямаш си представа колко кратък може да бъде последният ти ден на земята.
    Вечерта той се съгласи за последен път да спя в леглото си, а на сутринта щеше да дойде да ме отведе в новия ми дом. Аз обаче избягах през нощта и дойдох в този голям град, където той трудно ще ме намери. Не съм се свързвала с никой от старите си познати. Научих повече за религията и демоните и новият си апартамент, този тук, го изрисувах с защитни знаци.
    Тя светна с луминесцентна лампа и на стената се видяха невидимите с просто око символи.
- Нито той, нито подчинените му, могат да влязат без да ги поканя, а това, повярвай ми, няма да се случи - Завърши разказа си тя - Сигурно сега ме мислиш за луда?
- Не - подсмихнах се аз, за да не издам истинските си мисли- странно или не, вярвам ти. Няма да позволя на никой и нищо да те нарани - добавих съвсем искрено и с гтовност на всяка цена да изпълня обещанието си.
- Знам- подсмихна се тя лукаво и ме целуна- аз дявола омагьосах, та теб ли няма?
Насилих се да се засмея. След това я последвах в хола. Останах с нея докато не се успокои напълно и докато не възвърна сигурността си. Станах да си тръгвам.
- Остани с мен тази вечер- замоли ме тя, докато си играеше с кичур коса, деликатно спускащ се над едната й страна. Съгласих се. Тя отново се сгуши в мен и пусна телевизора.
    След около час забелязах, че тя вече спи на рамото ми. Пренесох я в кревата, завих я и отидох в хола да легна на дивана.
    Внезапен писък ме събуди. Скочих на крака и изтичах в стаята й.
- Какво има? Добре ли си - попитах задъхан от притеснение.
- Да! Кошмар - отвърна сънено - Не ме оставяй сама, моля те!
    Кимнах, взех една плюшена мечка, сложих за възглавница и легнах на земята.
- Недей на пода! Ела при мен- покани ме Ани.
    Втора покана не чаках. Легнах до нея, без да се събличам. Тя започна да ме целува и легна върху мен. Съблече тениската ми и леко с нокти си проправи път към колана...
    На сутринта, докато отивахме към университета, Ани нервно се оглеждаше.
- Не се притеснявай, ще те опазя от всякакви демони- опитах се да я успокоя - нищо няма да позволя да те нарани.
- Не се притеснявам за себе си- отвърна тя с треперещ, почти плачещ глас- а за те. След снощи дяволът ще иска да те убие.
- Не ме е страх от него- казах със сериозен, плътен глас- страхувам се да не изгубя теб.
    Тя ме хвана за ръка и с нечовешко усилие успя да се усмихне.
    След онази вечер започнах всеки ден да я взимам и да я оставям в дома й. От време на време оставах да преспивам в тях, но когато я каних да ми дойде на гости, тя отказваше. Не било безопасно.
    Беше вече пролет, когато я изпращах след една късна лекция. Луната на небето беше пълна и натежала, сякаш всеки момент ще се изтърси върху земята. Звездите, както обикновено, почти не се забелязваха на черния небосклон. Уличните лампи приглушено светеха докато минавахме под тях с бърза крачка и без да приказваме. Очевидно Ани я беше страх от тези късни прибирания.
    Срещу нас залитайки вървеше някакъв метъл. Когато се приближи видях, че е окичен със обърнати кръст и пентаграм. Но смърдеше и на ракия, така че не ми изглеждаше, като особено опасен. Докато се разминавахме, той хвана Ани за ръката и изпелтечи
- Маце, нема ли да ме поканиш у вас да пийнем по едно
- Изчезвай, гнидо - изсъсках аз, като го изблъсках назад и дръпнах Ани зад гърба си. Той отстъпи няколко крачки назад, но не падна, както очаквах. Отметна с глава назад, зада махне косата от очите си и очите му проблеснаха в златисто. Ани изпищя от ужас. "Бягай" извиках и се нахвърлих върху него. Той ме хвана във въздуха и ме запрати на десетина метра само с една ръка. След това изчезна и се материализира пред момичето. То закрещя още по- силно. Време е да се връщаш у дома- каза метълът с демоничен глас, който сякаш се впиваше в мозъка. Хванах един камък и заметнах. Улучих го право в главата. Той падна и аз отново викнах " Бягай" тя побягна, а аз взех нов камък и тръгнах към адското творение. Той се изправи и изръмжа...
    След около час едва се добрах до дома й. Целият окървавен, целият в рани.Ани отвори вратата и аз паднах на пода пред нея. На сутринта се събудих бинтован. Момичето беше заспало на един стол до леглото, което беше пропито с моята кръв. Опитах се да се изправя, но паднах на пода. Тя се събуди и ми помогна да седна на леглото.
- Какво стана- започна тя през сълзи- помислих, че съм те изгубила. Как се спаси?
- Нали ти казах, че не ме е страх от никакви демончета - усмихнах се аз, но болката по цялото тяло секна усмивката ми.
- Разкажи ми - полюбопитства
- Убих го- казах с нескрита гордост - забих кол право в сърцето му
- Не си го убил- започна да се паникьосва моето момиче - само си го забавил. Това беше сатаната, него не можеш да го убиеш с нищо.
- Сигурна ли си, че беше той - скептично попитах.
- Не, не мога да бъда- отвърна, като наведе глава - но се съмнявам да е пратил само една от слугите си.
    Нямаше какво да отвърна. Тя ме положи да легна и отиде да ми направи чай, а аз от умора и болка отново заспах.
    Минаха няколко седмици и контузиите ми се оправиха. Продължавах да я придружавам на всяко местенце, извън дома й.Следа от демони нямаше, но щеше да е глупаво да свалим гарда си. И много правилно. Една ранна утрин, когато тръгвахме за университета, беше около 6 и половина. На вън беше още тъмно, но тук- там имаше и други ранобудни работници и ученици.
    Вървяхме през парка, в близост до университета, когато пред нас се зададоха няколко младежа, облечени в черни дрехи и ходещи бързо и устремено по пътеката. Щом се приближиха още малко, забелязахме златистите  им очи. Бавно се обърнахме и тръгнахме с бърза крачка към апартамента на Ани. Направихме само няколко крачки преди пред нас да видим втора групичка с жълти очи. Зацепихме през поляната, но глутница кучета с червени очи и пяна по муцуните се появи от нищото и тръгна към нас. Обърнахме се на сто и осемдесет градуса и побягнахме в единствената посока, в която нямаше същества от ада. Тичахме, като не пускахме ръцете си. Демоните се спуснаха след нас. Влязохме в гората и продължихме да тичаме, без да се обръщаме назад. Пред очите ни се появи някаква дървена барака. Влязохме вътре, Ани извади тебешир и започна да рисува защитни символи по стените и тавана. Обладаните наобиколиха колибата и започнаха да я клатят.
- Слънцето ще изгрее всеки момент- каза моето момиче- то би трябвало да ги прогони.
    След няколко минути слънцето изгря. Клатенето престана и се чуха силни и смразяващи викове. Двамата седнахме на земята и отдъхнахме. След няколко минути се изправих и отидох до вратата. Леко я открехнах навън, и в същият момент един от демоните ме хвана и ме дръпна. За щастие се ударих във стената и се вкопчих в нея. Успях да издърпам ръката на обладания вътре в къщата и тя започна да дими, сякаш че се топеше. Той изкрещя с демоничен вик и ме пусна. Явно знаците вършеха работа. Използвах момента на объркване в техните редици и затръшнах вратата. Те от своя страна започнаха отново да клатят бараката. След секунди между дъските започна да се просмуква вода, която бавно но сигурно измиваше тебеширените символи, начертани от момичето.
Ани се вкопчи в мен и заплака
- Убий ме - каза тя през сълзи.
- Какво- стреснато извиках?
- Убий ме - повтори тя с по- сериозен тон от всякога- само така имам шанс да отида в рая и там той не може да ме достигне.
 - НИМА ИСКАШ ДА ИДЕШ В РАЯ, ВМЕСТО ДА ДОЙДЕШ С МЕН В АДА - казах с естествения си глас, който сякаш се впиваше в мозъка й. Тя се отскубна от мен и видя истинският ми лик. Рогата ми стигаха почти до тавана, а златистия ми поглед се отразяваше в дълбоките й очи. Тя отвори уста, но не издаде нито звук. Само гледаше, осъзнавайки ситуацията. Хванах я за ръка и я отведох в дома ни- царството на Ада. Там тя продължаваше да гледа и да зяпа нямо. Това беше моментът, в който се уверих, че целият този театър, който играх от както я намерих преди почти година, си заслужаваше. Очите са прозорец към душата. В нейните очи се виждаше дух, лишен от желание за борба, съкрушен и примирен.Тя никога повече нямаше да посмее да избяга от мен.

2 коментара:

Анонимен каза...

ideqta e dobra, no ima o6te mnogo da u4i6 za izraznite sredstva. ne spirai da pi6e6 :)

AdZee каза...

Оставя леко противоречиви чувства. В началото започва като красив разказ за любовта и изведнъж - "Какво по ...?" , но пък после пак те завърта в тази любовна история и се надяваш за хубав край ... а краят е неочакван. Стана ми мъчно за Ани и бях леко потресена как така приятното и добро момче се оказа Сатаната, а беше спечелило симпатиите ми :))

Определено ме впечатли :)