Комиците: Дейв Алън

От колко отдавна не съм писал. Има защо, но това ще го оставя в тайна. Та докато си гледах поредната порция от простотийки в ЮТюба, попаднах на няколко комици, които наистина си заслужава да се видят. Това са хора, които поне мен ме накараха да се превивам от смях. Но тези, които ме познават, знаят, че не е трудно да се разсмея и въпреки всичко ще си направя една рубрика озаглавена "Комиците", която няма да има нищо общо с бозавото предаване, и в нея ще ви представя, някои от най- добрите комици, които съм имал удоволствието да гледа и слушам.

Започвам с Дейвид Тайнън О'Махони. Името му е толкова сложно измислено от родителите му, а на английски изглежда дори още по страшно. Сигурно за това той използва артистичният псевдоним Дейв Алън.
Роден е на 6 Юли 1936г. в предградие на Дъблин. Неговият баща Кули по това време е редактор на Ирландският Таймс и дава невероятен пример на сина си. Младият Дейвид напуска училище на 16 години и тръгва както баща си по журналистическият път. на 19 години се премества в Лондон. Разбира се, няма голям успех в журналистическата професия и за кратко време сменя множество работи. След това започва да работи в малка трупа, предназначена за забавлението на почиващите в почивните домове "Бътлин" в Скегнес. Именно там започва и неговата кариера като комик. Първоначално прави Stend- Up в стриптийз клубове, но след това започва да се появява на сцента на кафета, нощни клубове, мъжки клубове, дори и театри. 
Тогава променя и името си- от О'Махони на Алън, тъй като смята, че твърде малко британци могат да изговарят името му правилно. 
В своята бляскава кариера, разцъфтяла през 70 и 80 години, той изгражда своят персонаж и още в самото начало чарът му завладява публиката, като не я пуска близо 40 години.
На сцената той винаги застава на висок стол с лице към публиката, често пуши и пие от чашата си. Хората често са заблудени, че той всъщност пие алкохол, но това никога не е така. Алън създава впечатлението на смирен, дори меланхоличен, но всичко е само фон на неговият талант.
Често Дейв Алън се впуска да се подиграва с църквата и религията. Това е породено от скептицизма му, що се отнася до религията и безкритичната вяра в бог. Той сам се нарича "Практикуващ Атеист" и често използва шегата "Аз съм атеист, благодаря на бога" (I'm an atheist, thank God). А на края на своето представление той често завършва с "Goodnight, thank you, and may your God go with you".
Долу можете да намерите и някои от най- невероятните представления на Дейв Алън. За съжаление всички те са стари, тъй като той умира в съня си на 10 март 2005г. в Лондон на 68 години. 

Тези са моите три любими, но ви препоръчвам да изгледате абсолютно всички.
Очаквайте още включвания от новата рубрика Комиците. До скоро виждане.

Защо всички ни заобикалят?

Този въпрос беше на устите на почти всички българи, с които се засякох в Букурещ преди концерта на Бон Джови. Какво накара тази легенда в рок музиката да мине през Румъния, Турция, Гърция, но да прескочи България. И това не е инцидентно и не е правено само от Джови. AC/DC преди да дойдат тук първо бяха в Белград и Атина, като също отказаха да дойдат до България. Едва след като видяха публикта ни, която отиде до сръбската столица да ги гледа, решиха да дойдат и до тук. Guns ‘n’ Roses също бяха в Сърбия, Гърция и Турция, но нас ни прескочиха. Rolling stones също така са посещавали Сърбия и Румъния, но България я подминават. Това се отнася и за много други емблематични Рок групи, които ние нямаме възможността да видим на наша земя. Защо се получава така?

Парите не са проблем. Това е сигурно, след като за последните 4-5 години у нас свириха доста големи групи и то на килограм. Само през 2010 г. през България минаха AC/DC, Rammstein, Metallica и много други. Това само по себе си доказва, че промоутърите нямат проблем с финансовата страна, още повече, че се видя, че е особено печелившо да повикаш голяма и почитана група, от колкото множество малки, които събират едва по 10-15 хиляди човека.

Единственият проблем пред това да идват най- големите при нас е липсата на място, където да си проведат концертите. Подобно подобно съоръжение е само националният стадион, но, които са били на AC/DC преди година, знаят какъв мор беше и как на моменти едва се дишаше. За сравнение. Тази година в Букурещ на Бон Джови имаше около 60 хиляди човека и въпреки това човек имаше място да подскача, без да попада върху краката на хората, можеше да танцува и като цяло, въпреки 34 градусовата жега вечерта, аз лично се чувствах чисто физически далеч по добре от колкото на концертите на Металика или AC/DC, когато температурите бяха с 10-12 градуса по студени. Липсата на място, което да доведе големите групи е може би единственото нещо, което ни спира да видим Guns ‘n ‘ roses, Rolling Stones, Red hot chili peppers и много други, които отказват да дойдат. А веднъж дойдат ли, то българската публика неминуемо ги привлича отново. Не случайно тук именно беше избрано да се запише DVD-то на Голямата четворка миналата година, като именно българските фенове бяха показани в кината по света, излъчвани на живо. Не случайно всяка група, дошла в България се завръща, като някои от тях го правят почти всяка година (Helloween, Manowar и други). Причината за това я видях и на концерта в Букурещ. От 60-тина хиляди фенове около една четвърт бяха българи. В центъра на румънската столица не се срещаше друга реч освен българската. В магазините, в кафенетата, по градинките и парковете румънците си бяха малцинство за около 2 часа следобеда. На самия концерт на големият екран отпред, който от време на време показваше и публиката се виждаха основно български знамена. Навсякъде около нас отново имаше много българи, които скачаха, пееха всяка една песен, викаха, като цяло създаваха атмосферата, докато румънците, които бяха около мен стояха с кръстени ръце и си отвориха устата едва на 2-3 песни. Точно по този начин бяха привлечени и AC/DC преди година. В Белград българските фенове отново са създали невероятна атмосфера, която несъмнено я повториха и после на концерта в София. За това няма да е чудно, ако догодина Bon Jovi има желанието да дойде в България, но единственото място, където може да направи своя концерт е Националният стадион или някое от летищата. Ако е на Националния то отново ще се потим много и нищо чудно да има доста хора потърсили лекарска помощ, центърът отново ще е задръстен, а Борисовата градина отново ще прилича на бунище за 2-3 дена след това.

За това е нужно да се създаде съоражение, стадион, който да е достатъчно голям, за да посреща нуждите на публиката. В момента в България няма стадион, на който да се играят мачове от Шампионска лига, което какъв стимул е за футболистите. При участието на Левски преди 4-5 години в шампионската лига билетите се свършваха за 6 часа, което показва, че при успехи, футболният фен е готов да напълни и 3 пъти по- голям стадион от сегашния национален. Със сигурност този стадион ще има доста събития, които да посрещне, така че наемът му ще покрива голяма част от разходите по поддръжката му. Ето че една зала в София беше направена и изведнъж спечелихме домакинство на най- престижният волейболен турнир в света – Световната Лига. Какво пречи да спечелим финал ако не на Шампионска лига, то поне на Лига европа с едно такова съоръжение. Нещо, което неминуемо ще повдигне както самочувствието ни като нация, но и желанието ни за успехи. И не на последно място, ще имаме възможността да привличаме големи музикални състави, които, както се вижда, привличат хора от цяла Европа, което пък от своя страна си е една безценна реклама на страната ни.     

  

Сърцето на рояка (Heart of the swarm)

След невероятния успех, който имаше втората част на една от най- великите стратегии в историята на компютърните игри- Starcraft, създателите от Blizzard  решиха да пуснат ексанжън, в който основна роля ще играят любимите на много хора Зергове. Историята, която ще  залегне зад соловата игра, ще бъде с главен герой Сара Кериган, която в Wings of liberty беше върната към човешкият си разум. В "Сърцето на рояка" тя ще се опитва да създаде империя на Зергите.
От "Blizzard" съобщават, че Gameplay- а няма да се различава особено от това, с което са свикнали до сега почитателите, но ще има нови единици. Възможно е да се появят старите познайници- Лъркарите, както и много нови екзотични създания, като например Заразен Бункер. Според Дъстин Браудър обаче, все още е много рано, за да се твърди кои единици ще останат за накрая и кои ще отпаднат. Той добавя, че е възможно дори да включат животни, които са се появявали в играта, но не е било позволено управлението им.
В мисиите, които ще бъдат предложени на играчите, Керигън ще бъде основно действащо лице. За разлика от "Крилата на свободата" и Джими Рейнър, Сара ще води своите орди на бойното поле а не от космически кораб. Това ще даде възможност на играчите да я използват активно в битките. Още повече, че не се планира след смъртта и да бъде изгубена мисията. Планува се тя да може да бъде възкресена от всяко хатчери и по този начин да се стимулира използването и в битки. Основна цел на Керигън ще бъде да събира сила. Колкото повече сила има, толкова повече зерги ще може да управлява. Също както в първата част на SC2, така и тук играча ще има избор, коя мисия да посети, ще има моменти на решения, от които ще зависи и насоката, в която ще тръгнат мисиите, както и ще им, ще има и възможността да се си избира кои същества да ъпгрейдва и да избира, това обаче няма да се прави с пари. Основна цел на Керигън ще бъде да мутира и еволюира зерга непрекъснато.
 В началото на всяка мисия ще има право да си избира и каква мутация на Керигън да ползва, но това е все още само в развитие.
Беше пуснат и трейлът към тази втора част. Ето го и него:

. Още информация: http://starcraft.wikia.com/wiki/StarCraft_II:_Heart_of_the_Swarm

Най- великият футболен мач

Финалът на Шампионската лига наближава. Светът отново за 2 часа ще се превърне в мъртвило, за да могат стотици милиони по цял свят да затая дъха си и да проследят кой ще отнесе тази година трофея - Барса или Манчестър Юнайтед.
Барса е може би най- добрият отбор в света в момента. Невероятна игра, невероятни играчи. На моменти човек може да си помисли, че са непобедими. Манчестър от своя страна имат достатъчно умения, опит и техника, за да победят който и да било отбор. Преди 12 години излязоха срещу намиращият се тогава в страхотна форма Байерн(който в интерес на истината цял мач ги мачкаше), но накрая Юнайтед излязоха победители, благодарение на доза късмет и непобедим и непреклонен дух.

И така както се засещах за стари мачове, се сещам за един двубой, който несъмнено показа, защо се нарича Цар футбол. Говоря за финалът от 2005г. на същия турнир. Тогава един срещу друг се изправиха Милан и Ливърпул. Милан през този сезон в ШЛ се представяха непогрешимо. Играха невероятно и доминираха в повечето случаи. Класираха се първи в групата си, като надминаха дори и Барселона, която беше във същата група. На осмина финала се наложиха на два пъти с по 1:0 над Манчестър Юнайтед, след което лесно преминаха през съгражданите си от Интер с общ резултат 5:0. На полуфинала ги чакаше ПСВ. Там с известна доза късмет се класираха благодарение на гол на чужд терен.
Ливърпул от своя страна беше колеблив и според мнозина (Включвам и себе си) не заслужаваха да стигнат до четвъртфинал, а какво остава за самия финал.Ливърпул тръгнаха от третия предварителен кръг, където загубиха единият от двата мача с австрийският ГАК, но с общ резултат от 2:1 продължиха в груповите фази  класираха се втори във своята група, като пред тях беше Монако, а третият Олимпиакос беше с равен брой точки с Мърсисайдци. След груповата фаза, англичаните се стегнаха и започнаха да играят значително по- класен футбол. Биха два пъти с по 3:1 Леверкузен, след което приятно (за някои) изненадаха с играта си срещу тогавашният италиански шампион - Ювентус. вярно тогава Юве бяха вече в криза и не подозираха, че скоро ще играят в серия Б, но играчите на Ливърпул отбелязаха два невероятни гола и опазиха достойно вратата си, като допуснаха само един  гол.

На полуфинала обаче ги чакаше мултимилионният Челси, който от много години мечтае за успехи в Европа. Въпреки доминацията на сините, Ливърпул ги победиха с общ резултат от 1:0, като дори вкараният гол беше толкова изсмукан от пръстите, че разгневи страшно много хора. И до ден днешен няма точен отговор премина ли тогава топката, бита от Луис Гарсия или Галас успя да я изчисти. Това няма значение вече. Ливърпул бяха на финал и там се изправяха срещу Милан.
Мачът започна на доста високи обороти, като Милан доказа, че не случайно е на финал. Още в първата минута 36 годишният Малдини успя да вкара топката във вратата. До края на полувремето резултатът беше класически благодарение на двата гола на Креспо в 39 и 44 минута. Шевченко също отбеляза, но попадението бе отменено поради засада. По всичко изглеждаше, че Милан са шампиони. Тотално доминираха на терена, а и водеха с 3 гола.
И както са казали много коментатори, анализатори и спортни дейци - Футболът за това е велика игра, защото нищо не е приключило, докато съдията не даде край на мача.
Второто полувреме започна по- различно. Футболистите на Ливърпул сякаш бяха хипнотизирани да забравят трите си гола пасив и се впуснаха в невероятен устрем. Феновете от трибуните не ги оставяха да "вървят сами". Стадионът в Истанбул закипя под няколкото десетки хиляди фена на Ливърпул. Невероятната атмосфера и нестихващата амбиция в мърсисайдци се отплати. За 6 минути Джерард (54м.), Шмицер (56м.) и Алонсо (60м.) хванаха този мач и го запратиха във вечността. Хилядите фенове на трибуните оставаха без глас, тези които симпатизираха на Милан стояха с отворени уста и не можеха да повярват, че това е Ливърпул от преди половин час. "You will never walk alone" се чуваше из цял Истанбул от невероятните фенове, които не позволиха нито за секунда след това чуждите фенове да се чуят. Това беше една невероятна приказка, нов живот, ново начало. Финалът тепърва започваше. равенството се запази до края на мача.

Двете продължения бяха основно дефанзивни, макар и през двете да не липсваха инфарктни ситуации. И двата отбора вече хвърляха по едно око на бялата точка в наказателното поле. И докато се разсейваха Шевченко успя да се откъсне от отбраната на Ливърпул и със силен изстрел с глава запрати топката към вратата на Дудек. Като по чудо полякът успя да блокира удара, но топката отново попадна в краката на Шева, който от не повече от 3-4 метра от голлинията стреля, но Дудек беше просто като стена. Отрази и втория удар, а Шева просто не можеше да повярва. Това беше и началото на златния момент на Дудек. По време на дузпите той не спря нито за секунда да танцува по головата линия. Успя да разконцентрира Сержиньо, който би над вратата и улови анемичния удар на Пирло. През това време Хаман и Сисе отбелязаха, а Рийзе изпусна. Томасон и Кака от Милан се оказаха по концентрирани и отбелязаха. Шмицер също отбеляза за Ливърпул и направи резултата 3:2 за Ливърпул. предстоеше 5-та дузпа за Милан. С нея се нагърби Шевченко. Дудек лично му подаде топката и се върна да си танцува по голлинията. Шева се засили и Дудек се превърна в легенда.

Ливърпул стана за 5-ти път носител на най- ценния клубен трофей в света.
Да се надяваме и тазгодишният финал да бъде също така зрелищен, както този преди 6 години (или този преди още 6 години- Байерн - Манчестър). Дали Барса и Юнайтед ще бъдат запомнени както Милан и Ливърпул през 2005г. или ще бъдат забравени и ще останат само в статистиката както Милан и Ливърпул през 2007г. зависи единствено от тях.

Погрома в цифрички (Честит ви ден на Победата)!

Денят на победата, денят на Европа. Както искайте го наричайте, но това е денят, в който света се раздели. Липсата на общия враг противопостави двете най- велики световни сили - Русия и САЩ. Но по- интересно е светът, който те заварват.

След втората световна война, буквално водила се по небе, земя, вода и под вода, от всеки континент има милиони жертви. Холокостът представлява едва една десета от общия брой жертви, които към краят на войната наброяват 60 милиона. Това представлява грубо около 1/80 от общото население на света. Най- страшното е, че над 60% от жертвите са цивилни. И то не само от фашистите, концентрационни лагери, безмилостните бомбардировки над Варшава, Ротердам, Лондон, Ленинград, Сталинград и други. Но също така и съвсем умишлени съюзнически атаки срещу цивилните жители над Хирошима и Нагасаки(около 200 хиляди), Дрезден (около 14 хиляди), Берлин и много други. В крайна сметка е факт, че най- много загуби, що се отнася до човешки ресурс, губят съюзниците.

Войната се води на териториите на 41 държави.  От тях най- сериозно са засегнати Германия, Русия (СССР), както разбира се Китай и Япония. Полша почти изцяло е срината със земята, Холандия и Белгия са си просто фронтова линия, което се оказва доста пагубно за градовете им, особено Ротердам, който е опожарен от Нацистите. Що се отнася до отделните държави. След края на войната Русия е загубила най- много хора. Около 23 милиона наброяват жертвите от войната. От тях 13 милиона са цивилни - умрели от глад, студ, болести или просто от немски, или в по- лошия вариант, руски куршум. СССР губи около 13,5% от цялостното си население в тази война. Тя претърпява най- много човешки загуби.

Германският Вермахт погубва много от европейското население, с жестокости, нечовешки отношения, омраза и злоба, но и те самите понасят огромни загуби. Германия губи приблизително 9 милиона човека, от които 3,2 милиона са цивилни. Населението е стопено с 10,5%, а икономически погледнато- те реално вървят върху пепел.

Китай губят около 20 милиона души по време на войната. Това е приблизително 4% от населението им по онова време. Цивилните жертви са между 14- 16 милиона, като основна причина за тях са жестокостите на японските войници.

Япония губят около 3,2 милиона души, което е приблизително 4,4 процента от населението им. Около 1 милион умират от бомбардировките на американските самолети, а приблизително 1 четвърт от цивилните жертви са от атомните бомби.

Е, да споменем и България. От Втората Световна война България излиза като победена, но реално погледнато през цялата война ние сме загубили около  25 хиляди човека, от които 3 хиляди цивилни. Спасили сме евреите си от екстрадация, а след 9 септември 44-та година освобождаваме почти цяла Сърбия. Цивилните ни жертви са 3 хиляди, като около 2600 от тях са от американските и британски бомбардировки над София. Загубили сме по- малко от 0,4% от населението си, като по- добре от нас от европейските държави са само неутралните през войната и Дания и Норвегия, които просто отстъпват териториите си на Третия Райх. Дори, на всичко отгоре, не само не се приемат териториалните искания от Сърбия и Гърция, но на България и е позволено да запази Южна Добруджа. Това е единствената държава, съюзничка на Хитлер, която не само успява да запази териториите си от 1939г. но и се разширява.  

Снимката, която подпечатва началото на Студената война.

И все пак на Общия фон. Светът се разделя на две. Светът е помлян и разпилян и отново влиза във война, този път тя не гори със пламъци, а с напрежение. Студената война ще продължи 45 години, ще ескалира на няколко пъти, но страхът от преживяния ужас ще кара двете велики сили САЩ и СССР да се държат прилично и да мислят, преди да действат. Когато едната много се запъне, другата отстъпва и обратното.
Та сега отново ли ще си говорим, че "Войната е в твоята кръв. Сърцето е твоята пушка"? Бедни, бедни ми Македонски, един човек, отишъл на война, никога повече не се завръща. Може тялото да се върне здраво и живо, но умът и съзнанието му остава на бойното поле. Човекът е променен, често озверял, често съсипан, никога същия. Войната не е в твоята кръв, но кръвта е навсякъде във войната. Сърцето не е твоята пушка, но вероятността щикът да влезе дълбоко в него е твърде висока. И ако това масово жертвоприношение от 60 милиона човека е направило нещо положително, то това е сигурността, че подобно нещо няма да се повтори, защото ако се повтори, то ще е последното. (Някой да цитира Айнщайн).И заклеймете ме като пацифист, хомосексуалист или какъвто и да било друг "ист", но ако всички бяхме пацифисти в този свят, нямаше да има комунисти, анархисти, нацисти, демократи, шовинисти, расисти и други разни цветисти "исти", а щеше да има хора.

Няколко песни за изпроводяк на комунизма

9-ти май наближава. Една незабравима дата в световната история. Съюзническият антибиотик най- накрая се преборва с кафявата чума и света, след като е опожаряван 6 години, след като Европа е срината до основи, а земята е покрита с кости и пропита с кръв, нещастното малко, злобно човече с мустачките си е теглило куршума и мирът най- накрая възцарява. Поне за няколко месеца. Горещината от атомните бомби над Хирошима и Нагасаки все още парят душите на хората, а над света вече се усеща хладния полъх на студената война.

9-ти май подпечатва окончателно и споразуменията, подписани три месеца по рано в Ялтенската конференция. Това поставя България в съветската сфера на влияние. Това предопределя изходът от всички избори в следващите 45 години, лишава хората от свобода, поставя ги в изолация от западните страни и забавя развитието им с около 20 години. Когато великите сили говорят, справедливостта мълчи, а Темида е със счупени ръце и с превързана уста.

Колко кофти е била организацията по онова време не съм аз този, който ще обяснява, но ако едно хубаво нещо е излязло от тези 45 години на тоталитаризъм, то това несъмнено е музиката, която е вдъхновила с погрома си в началото на 90-те.

Освободени вече от полит-.бюро и тайни милиции и простотии, българските рок и поп изпълнители създават едни от най- емблематичните си песни. Много от тях продължават да са актуални и 20 години по- късно, но със сигурност всички те ще се помнят като песните на прехода.

Ще започна разбира се с бащата на българския рок, който дълги години е живял под социалистическа гнет и едва в последните години на живота си вкусва свободата. И благодарение на нея ражда

Кирил Маричков и Щурците са друга именита група, която малко или много се е спречквала със властта преди 10- ти. И когато идва времето да бъдат свалени от власт, Кирчо хваща своята китара и запява ...

Да не забравяме и за блус течението. Като видиш някоя дядка с кърпа на главата, дълга прошарена коса и прегракнал глас, то не може да не се сетиш за Васко Кръпката. Ден след ден е може би най- добрата му песен, правена някога. Това което може би я прави толкова успешна и популярна е, че всъщност и сега нещата не са толкова различни. Отново едни постоянно оцеляват, докато други срещу бурята стоят. Ако трябваше да ги подреждам по някакъв специален ред, тази песен със сигурност щеше да е на 1-во място

Една от най- емблематичните песни, които и до днес се ползва, когато някой почне да прави клипчета за време оно, безспорно е песента на Валди Тотев - Вдигни Очи

Милена също не остава назад, когато идва ред да си изкараш нервите върху падналия строй. За огромно съжаление, тя Не'а Нерви, което малко затруднява процеса, но все пак песента и е достойна за отразяване

Не всички изпълнители са толкова известни в момента, както горните. Сред песните, останали легендарни за умиращия комунизъм, можем да видим дори и Кънтри песен

Асен Гаргов също отбелязва присъствие със своята Развод ми дай

Но както се казва, човек винаги трябва да завършва със веселата страна на живота. След 90-та година се заражда едно хумористично, младежко предаване на име Ку- Ку. Тяхна е и една от забавните песни, които се раждат благодарение на отминалия социален строй.

Толкова за сега. Малко но от сърце. След 20-тина години дано мога да напиша и за песните, които ще се родят за края на прехода. Писна ми от мизерия, ще ходя да напиша песен... Лека

еЖивота и еВселената и всичко еОстанало

Измина повече от седмица от както съм писал. Празници бяха все пак. Сега ще се завърна с двойна цел.
Как бихте реагирали, че за един месец нашата мила родина е стигала от София до Индийския океан, била е напълно завладяна от унгарци, сърби и македонци и след това се е освободила и е завладяла Македония? Вероятно вече ме мислите за пияница, луд и употребяващ тежки наркотици. Но всъщност всичко това е самата истина. Не в реалният свят, а в света на еРепублик.

ЕРепублик е интернет игра в която създаваш свой виртуален герой, който работи, тренира, търгува, членува в партии, става редактор на вестник, става президент или член на парламента или просто се захваща с военното дело и се развива като армеец. Твоят герой притежава фирми, чието производство в последствие дава за продан на пазара. Ако започнеш да печелиш твърде много можеш да се опиташ да се нанесеш и на други пазари. Както и в реалният живот всичко се измерва в пари. Основният ти резерв е в злато, а парите за харчене са националната ти валута. В момента 1 злато се търгува за около 220 лв., един хляб ти струва около 66 ст., а един пистолет около 5 лв.

Първата ти работа, когато влезеш в еСвета е да си намериш работа. Отиваш в пазара за работа и избираш работата с най- високо заплащане. Стараеш се винаги да работиш на 100 кръв (а кръвта си я качваш с ядене на храната, която си купуваш). Производството ти облагодетелства друг съвсем естествено, но като работиш усърдно и производителността ти се вдигне, работодателя ти вдига и заплатата.

Другата основна задача за всеки еГражданин е да се сражава за родината си. Обикновено се препоръчва на играчите до 12 ниво да не взимат участие в битки, тъй като са твърде слаби все още, но за около две седмици си стигнал това 12 ниво и играта прогресивно започва да става по- интересна.

Положението в еСвета в момента:
В момента света е разделен на три основни съюза: EDEN, ONE(НСР), TERRA. България е част от ЕДЕН и е една от най- силните държави в него, заедно с Гърция и Румъния. В момента нашата държава е на 1-во място по население в еСвета със 25655 души, населяващи нейните територии. Трябва да кажем, че това включва и македонското население, тъй като в момента то е техните земи са наши. Ето и държавите във трите съюза, като с по тъмен цвят са написани водещите държави в отделните съюзи.

ЕДЕН: Беларус; Босна и Херцеговина; България; Китай; Хърватско; Финландия; Гърция; Израел; Италия; Норвегия; Чили; Румъния; Украйна; Ирландия. Политически превзети държави от членове на съюза са: Южна Корея (румънци), Кипър (гърци), Египет (хървати), Северна Корея (китайци); Тайван (китайци).

Нов световен ред (НСР; NWO; ONE): Естония; Унгария; Великобритания; Иран; Литва; Латвия; Черна гора; Полша; Македония; Мексико; Молдова; Сърбия; Словакия; Словения; Испания; Турция; Индонезия; ЮАР; Венецуела, Швеция. Политически превзети държави от членове на съюза са: Нова Зеландия (сърби); Перу (поляци); ОАЕ (руснаци с уклон към НСР); Саудитска Арабия (иранци).

Терра: Аржентина; Австралия; Бразилия; Канада; Франция; Германия; Япония; Парагвай; Португалия; САЩ; Русия.


В недалечната история на света се разрази Световна Война. Силите на Новият Световен ред (ONE) придобиха огромно предимство. Полша и Испания притежаваха почти цяла Европа, Италия беше под македонска окупация, Сърбия бе завладяла западните балкани, Турция успя да се освободи от дългото си пребиваване под гръцка власт. В това време Трите силни държави на ЕДЕН в региона имаха други интереси в Азия. България стигна до Индия, Гърция завладя арабския полуостров, а Румъния си водеше постоянни войни с Молдова или с някои от северните си съседи. Тогава Унгария нападна Румъния и за кратко време, основно с помощта на могъщата Сърбия (която по това време безспорно беше най- силната държава в еСвета) успя да завладее почти всички румънски територии. Македония сключи Мир с Италия, като им остави само един регион, Турция вече беше свободна. Тогава едновременно и Турция, и Сърбия, и Македония, и Унгария ни нападнаха, а и ние си бяхме във война с Иран по това време. В един ден България трябваше да се отбранява на 5 фронта, от които спечели 4. За сметка на това, понеже силите на ONE бяха заети да се мъчат по българските фронтове и да губят, в далечните им земи избухнаха въстания. Хърватия и Босна се възродиха, Италия си взе две територии чрез въстание и още много други територии. На следващият ден битките в които участваше България бяха 7. Силите ни не издържаха и загубихме. За кратко време от огромна територия простираща се дори и в Азия, бяхме напълно заличени от света. Естествено още на следващия ден се възстановихме. Сърбия вече имаше излаз на черно море и лесно остави да си върнем притежаваната от нея Русе. Сърбия обяви война на Русия и изостави балканите. За Кратко време стигна чак до Владивосток и Тихия океан, като имаше намерение да напада САЩ, Но в този момент оформилата се световна война придоби обрат. ЕДЕН и ТЕРРА се обединиха, за да спрат опасността от господство на НСР. Китай спря Сърбия, а докато те отсъстваха от балканските дела, България, Румъния и Хърватска отново се надигнаха и възстановиха териториите си. Сърбия от притежател на почти цяла Русия, балканите и други части на Европа се сви до сегашните си (както е в реалният свят) размери и похаби основните си ресурси за загубената война. Македонците от своя страна си повярваха и отново ни обявиха война, но без помощта на Сърбия бързо започнаха да бягат към Италянските си територии. Сега света изглеждат така.
http://www.erepublik.com/en/map
В случай, че съм ви заинтригувал, присъединете се. Можете да го направите чрез линка в края на статията. Не забравяйте обaче, че това е просто една игра и не се втелясвайте много в това, което се случва в нея. Там се редуват победи и поражения, важното е да се забавляваш. 


Линк към регистрация в играта:  http://www.erepublik.com/en/referrer/Martion    

Боговете на струните

Реших най- накрая, да напиша нещо по- стеснено от към тематичен характер. Или за да бъда по- точен - нещо за музика. И то не каква да е музика, а Рок. Рокът нямаше да е така магнетичен, ако в него нямаше невероятни рифове, които да грабват и изумяват публиката. Текста и лириките може да са основата на песента, аранжимента да е пълнежа, но солото на китарата е и сърцето и душата на всяка една песен. За това реших да споделя с вас 10-те най- добри китаристи според мен.
(понеже знам, че за китаристите се говори с рифове, а не с думи, ще има по- малко думи и повече музика. Обещавам!)

10. За да покажа, че надолу нещата наистина ще са сериозни, чак на 10-та позиция ще поставя Джон Петруши. 

Петруши е роден на 12 юли 1967г. в Кингс парк Лонг Айлънд. Популярност добива главно с изпълненията си в прогресив метъл бандата Dream Theater. Бил е канен шест пъти да участва в G3 турнето, организирано от Джо Сатриани. Но стига толкова думи. Това ще каже повече от всичко останало :

9. Gary Moore

ще заеме тази позиция. За съжаление него вече няма как да го видим на живо. На 6.02.2011г. той остави света да продължава да се върти без неговите сола. Но нека поговорим за живота, а не за смъртта му. Роден е на 4 април 1952г. в Белфаст. Не случайно става известен именно с ирландската рок група Thin Lizzy. В последствие Мур споделя сцената с някои от най- добрите блус и рок музиканти в света по онова време ( B.B. King, Greg Lake и т.н.).

8. Tony Iommi.

 Айоми е роден през далечната 1948г. на 19 февруари в Бирмингам, Англия. Това което може да се запомни за Тони е, че удря струните с лявата ръка, а ги притиска с дясната. В ранната си кариера той свири в Mythology за няколко месецеца през 68-ма, но година по- късно, заедно с Ози Озбърн, Гийзър Бътлър и Бил Уард създават една от най- великите метъл групи в света -  Блек Сабат. Чрез нея той не само става един от най- известните и обичани китаристи, но и нещо, с което само тези четири първоначални члена могат да се гордеят. Те са кръстниците на метъла. 

7. Slash. 

Saul Hudsun е истинското име на роденият през юли 65-та година китарист. Него всички го знаят, всички знаят за G'n'R и за разпадането, за Velvet Revolver и за соловата му кариера. Безспорно един от най- добирте (сравнително млади) китаристи. Повече няма да говоря за него. Солуто му в Новембър рейн е може би едно от най- прочувствените сола, които съм чувал да бъдат изтръгнати от китара. Ето го и него

6. Eric Clapton

Ерик Клептън е роден на 30 март 1945 г. в английското градче Риплей (Ripley). В своята кариера той три пъти (повече от всеки друг) е бил приеман в Rock 'n' Roll залата на славата. Веднъж като солов артист, веднъж с The yardbirds и веднъж с Cream. Не случайно има известността на един от най- популярните и значителни музиканти в света. Списание "Роулингг Стоун" го поставя на четвърто място в класацията си на най- великите китаристи на всички времена (Аз съвсем естествено имам малко по различно мнение за тази подредба, но това ще го видите и сами. Ето и едно изпълнение на самия Клептън:

5. Carlos Santana  

Карлос Сантана дава преднина на родените през 40-те години със своята 5-та позиция. Роден е на 20 Юли 1947г. в Аутлан де Наваро, Мексико. Макар аз лично да не харесвам джаза, Сантана е един от музикантите, които го свирят, на който не може да му се отрече величието. През 2003-та година получава 15-то място в класацията на "Роулинг Стоунс", която вече споменах отгоре за Клептън. Получавал е също и мнозина награди Грами, но това едва ли е толкова важно. Важното е ...

4. Jimmy Page

Джими е също представител на 40-те години. Роден е на 9 Януари 1944г. . Появява се на бял свят в английското градче Хестън. В началото на кариерата си, той е част от английската група The Yardbirds (в която участваше и Ерик Клептън, ако помните), но през 1968-ма година напуска, за да сформира една от най- великите банди съществували някога - Led Zeppelin. Списание "Рулинг Стоун" го поставя едва на 9-то място във вече няколко пъти споменаваната класация. За сметка на това от списание "Classic Rock Magazinе" се съгласяват с мен (или по скоро аз със тях), че 4-тата позиция в подобна класация е най- подходяща за невероятния му талант. Приеман е и два пъти в rock' n' roll залата на славата (веднъж с Yardbirds и веднъж с Zeppelin). 

 

3. Jimi hendrix

е поредният представител на 4-тото десетилетие на XX век. Роден е на 27 ноември 1942г. (което го прави и най- възрастния участник в днешната класация) под името Джони Алън Хендрикс. По късно се преименува на Джеймс Маршал "Джими" Хендрикс. Представител е на Американската школа китаристи. В краткия си живот той става един от най - влиятелните китаристи на всички времена. Поради цвета на кожата си, и особено в тези години в Америка, това е особено трудно. Хендрикс умира на 18 септември 70-та година. За него може да се изпише още много, но по добре да се послуша:

2. Eddie van Halen 

Едуард Людовик ван Хален е роден на 26 януари 1955г. в Амстердам Холандия. Става известен с групата си Ван Хален, като е и приет в рокендрол залата на славата с нея. да го поставя на 2-ра, а не на първа позиция беше особено трудно. Когато слушаш рифовете, излизащи от струните му, не просто кофееш или се радваш. Просто онемяваш и се оставяш музиката да те води. 

1. Ritchie Blackmore

Е вярно, с малко връзки стигна до тази първа позиция (все пак ми е любимец), но не е като да не я заслужава. Ричард Хю Блекмор е роден на 14 април 1945г.) в Англия, но в по- голямата част от кариерата си живее в Америка. Неговата популярност се заражда и набира първоначална сила след създаването на Deep Purple. Той свири в нея от създаването и през 68 до 74-та година, когато я напуска, за да създаде (заедно с Рони Джеймс Дио) Rainbow. От 75 до 79-та година в Рейнбоу на едно място са най- добрият китарист и най- добрият вокал. Това е и периодът на най- великите хитове на Рейнбоу. 

    Човек и добре да живее, се жени. Така се случва и с Ричи, който през 1997г., заедно със приятелката си (вече съпруга) Candice Night, създават Blackmore's Night. По този начин традиционният рок губи един от най- великите си китаристи. Но когато е в настроение, по време на концерти на Blackmore's night, Ричи отново започва да цеди сладки мелодии от своята китара...

  

A ето и самата класация на "Rolling Stone", макар моята да е по- акуратна :

http://www.rollingstone.com/music/lists/100-greatest-guitarists-of-all-time-19691231/kim-thayil-19691231

Докторе, боли

- Докторе, боли ме - влезе един сутринта в кабинета ми и започна да се оплаква

- А направление - запитах аз? 

- Нямам, ама докторе, мене много ме... 

- Без направление не може- прекъснах го, за да не ми губи времето

- Докторе, ще умра от болка- продължи да се жалва човека

- Няма да умреш, не се бой - казах аз с повишен тон - отиди да си вземеш направление и ще те прегледам.

- Ама докторе...

- Марш от кабинета ми- извиках се аз. Това винаги действа. Човека се обърна и си тръгна. Ами така е като е без направление, аз да не съм тука УНИЦЕФ.

Тоя май ми вдигна кръвното. Отидох до аптеката, отсреща на болницата, за да си взема някакво хапче. Гледам вътре цените - Ужас- тия фармацевтите не са ли полагали Хипократови клетви. Какви са тия цени? Ще уморят хората. То никой не може да си ги позволи. Може ли такова безхаберие към човека да проявяват. Всички сме хора все пак.

Връщам се към кабинета си и гледам, там вече се насъбрали десетина човека. Втурват се да ми обясняват проблемите си. "След малко ще ви повикат" отговарям със спокоен глас и влизам в кабинета. Сядам зад бюрото и от шкафа вадя едно шише водка, което вчера разтревожена майка ми беше донесла, да се грижа по- добре за сина й. Сипвам си сто грама и се облягам назад. 

След около половин час и двеста грама водка викам на сестрата

- Айде пускай първия, ма, Весе

Влиза първия човек и преди да е успял да каже каквото и да било, аз го засичам

- Направление имаш ли?

Той го размаха с ръка и започна да се жалва.

- Крака ме боли много, едва стъпвам на него, сигурно съм го спукал.

- Лягай на кушетката- казах без да го слушам. Айде да минава тоя и да мога да си сипя още петдесет грама.

- Тук боли ли те- запитах като го хванах за крака

- Малко

- Тук

- Повече

- Нищо ти няма, ще се оправиш - успокоих го.

- Ама мене много ме боли - продължи да се оплаква- нещо болкоуспокояващи, гипс, едно, друго?

- Ами! То сутринта един едва влезе от болки в стомаха и си тръгна без проблем - продължих да го успокоявам - твоето е като ухапано от комар. 

Излезе! Гледам, вече станало 12:00. Сипвам още петдесет грама и включвам телевизора. Гледам оня сутрешния застанал пред камера и се жалва. Тъкмо преглъщам и Весето вика:

- Докторе, тука от БиТиВи- то искат да взимат интервю от вас

- Е сега съм много зает- едва не се задавих- гледай на вън колко пациента има. Сега няма да чакат и интервюта да правя. Викай следващия, че горкичките по часове висят, заради тая здравна система...




*карикатурата е от http://karikaturi.com/

Ани

    Ани беше сладко момиче. На двадесет години, нисичка- около метър и шестдесет и пет, със светло- кестенява коса и пъстри очи. Тялото и не беше нещо, от което човек да остане без дъх, но лицето и се впиваше дълбоко в съзнанието. А погледът й. Той направо те омагьосваше, правеше те свой роб и не те оставяше  намира нито денем, нито нощем в съня.
    Запознах се с нея в университета. Беше изплашено момиче, което не говореше с никой. Вървеше по коридорите и стрелкаше с поглед наляво- надясно, сякаш всеки момент очакваше някой да я нападне. Имаше нещо в притеснения и поглед, което ме грабваше, всеки път когато я срещнех по коридорите. Накрая желанието ми да се запозная с нея измести страха от това, да бъда отхвърлен и една сутрин я спрях в коридора.
 - Здравей - започнах, очакващ ответен поздрав. Той обаче не последва. Тя вдигна стреснатия си поглед, след това постави ръка на лакътя ми, сякаш за да ме избута и без да промълви нито дума си тръгна. Преглътнах разочарованието и продължих по пътя си. Но лицето и така и не ми излизаше от главата. Всяка вечер сънувах този поглед, изпълнен със страх. Исках да бъда сигурност за нея, когато е с мен да се чувства защитена, а страхът в погледа й да се замени с любов.
    Една вечер бях на лекции до късно. Мракът навън се стелеше като черен чаршаф, покриващ трупа на скоро настанил се в моргата мъртвец. Тягостната атмосфера бе допълвана и от гъстата мъгла, през която се виждаше единствено уличното осветление. Но дори и то, по някакъв странен начин, допринасяше за мистиката на вечерта. Наоколо беше абсолютна тишина.
    Докато вървях към скромното си апартаментче, в което преживявах за сега, не можех да се отърся от мисълта, че някой ме следи. Обръщах се често назад, но не виждах нищо. Само и единствено ореолите около уличните лампи. Счу ми се, че някой вика. Замислих се колко е сложна човешката психика - когато едно от сетивата изчезне, започват другите да се изострят, а не рядко, както сега, дори си играят с теб, карат те да чуваш ужасяващи звуци, стъпки зад гърба си и така нататък. Продължих да вървя по- спокойно, замислен именно за функциите на мозъка, но след съвсем малко отново дочух писък- този път по- силен. Сепнах се. Едва ли ми се е причуло отново. След секунди съмненията, че вика е истински, изчезнаха. Затичах се в тази посока. Мъглата пред очите ми се разтваряше като завеса, докато пред мен не се появиха силуети на човек и кучета. Животните бяха наобиколили изправения образ, който размахваше чанта. Очевидно беше жена. Развиках се и лесно привлякох вниманието на нападателите. Видяха ме като по- сериозна заплаха и обърнаха гръб на жената.
- Тръгвай бавно, без да тичаш, към най- близкия блок и се затвори във входа - казах със спокоен тон аз, за да не предизвикам кучетата.
   Очертанията на блока едва се виждаха от моята позиция, макар да беше на не повече от 50- 60 метра . Кучетата ме наобиколиха и ръмжаха със злоба. Едно от тях се спусна към мен...
    След няколко минути излязох от мъглата и потропах на първата входна врата. Момичето отвори и видя пред себе си човек, с разкъсани дрехи и окървавени ръце. Битката беше тежка, но победата беше моя. Тя без да каже нищо скочи и ме прегърна. Когато се отдели от мен видях, че момичето в беда беше не друго, а това, което отказа да се запознае с мен в университета. В очите и вече не се четеше страх и притеснение, а благодарност.
    Изпратих я до дома й , като през целия път тя не се отдалечи на повече от крачка от мен, а през по- голямата част от времето стискаше ръката ми, сякаш ако я пуснеше щеше да се падне.
    Пред дома й отново ме прегърна
- Влез вътре, за да ти промия раните. Не е хубаво да се инфектират- каза тя с нежен глас, когато започна да се бърка за ключовете. Аз разбира се се съгласих. Влязохме на топло в скромния й двустаен апартамент.
   Домът и беше прилично обзаведе. Без да е претрупан с мебели. Диван, две табуретки и два фотьойла около една маса, бюро с компютър, шкаф, на който имаше телевизор, и витрина, пълна със чаши и различни стъклени играчки.Кухнята беше малка и уютна, сякаш изтръгната от страниците на някое списание за дизайн. В общи линии съвсем обикновен апартамент. Единственото, което правеше особено впечатление бяха металните решетки на прозорците и балкона, макар тя да живееше на шестият етаж.
    След като ми проми раните и пихме по кафе, тя ме помоли да остана още малко. Пусна филм на компютъра си и седна до мен на дивана. Сгуши се в мен и загледахме в тишина. Филмът беше откровено тъп, но аз се правех на съсредоточен в сюжета. Всъщност в главата ми се въртяха други мисли.
- Защо не искаше да се запознаеш с мен в университета - запитах аз, след като любопитството вече няколко часа ме глождеше.
- Беше ме страх - отвърна момичето, като се отдели от мен
- Страх от какво- продължих да любопитствам?
Тя се сепна. Очевидно темата и беше неприятна. Усетих се, но твърде късно. Тя ме помоли да си тръгна и аз, понеже не исках да я притеснявам и разстройвам допълнително, се извиних и си тръгнах.
    На следващия ден, като я видях в университета и се извиних отново, че съм любопитствал. Тя се усмихна и махна с ръка.
- Няма проблем. Не мога да ти се сърдя, след като ме спаси от ония песове.
- Искаш ли да пием по кафе- опитах си късмета?
    Тя кимна, хвана ме под ръка и тръгнахме към близкото кафене. Говорихме си на всякакви теми. С една дума се опознахме. Прекарахме няколко часа в това кафе и без да усетим навън започна да се спуска нощта. Когато забеляза бавно отстъпващата светлина, Ани видимо се промени. Усмивката, която до преди минута озаряваше лицето й, се замени с разтревожена гримаса. Вкопчи се в ръката ми и ме помоли да я изпратя. Съгласих се разбира се. В крайна сметка това беше идеята ми така или иначе. Опитвах се да се заблудя, че това притеснение е породено от вчерашната атака, но знаех, че проблемът е далеч по жесток и зловещ от глутница улични песове.
    Заведох я до дома й. Когато стоеше на вратата, тя отново се отпусна. Благодари ми, целуна ме по бузата и се обърна да влиза. Помолих я да ми даде номера си и тя ехидно се засмя:
- Май не съм достатъчно откачена, за да те откажа?
- Има много да работиш, за да ме отлепиш от себе си- засмях се аз. Момичето издиктува телефона си и се прибра. Пратих и СМС, докато слизах по стълбите: "Забрави да целунеш другата буза, ще се сърди" След две минути получих обратно "Утре ще се поправя".
    Прибрах се вкъщи, където ме чакаш скучна вечер. Изкъпах се и легнах да гледам телевизия. Бях се унесъл, когато телефонът ми звънна. Беше Ани. Усмихнах се и вдигнах
- Намериха ме, ела моля те, ела бързо- панически викаше в слушалката. Преди да успея да отвърна връзката прекъсна.
    За по- малко от 5 минути бях пред дома й, запъхтян от тичането и с бухалка в ръка. Зазвънях на пожар докато виках името й. Тя отвори, като верига ограничаваше отварянето на вратата. Видя ме и притвори, за да махне веригата. Очите и бяха пълни със сълзи и страх. Прегърна ме веднага и едва ли не ме набута в дома си. Целуна ме този път по устните и отново зарови глава в обятията ми.
- Какво е станало- попитах аз, със престорено спокоен тон- кой те е намерил?
- Те бяха тук, неговите слуги- отвърна тя, като паника пробягна в гласа й.
- Чии слуги, кой е "той"? Да се обадя ли в полицията- попитах отново със спокоен тон, за да опитам да успокоя и нея.
- Не! Полицията няма да повярва. Не веднъж им се обаждах, но те ме помислиха за луда
- За кое? Разкажи ми! Аз ще ти повярвам - уверих я!
Тя се поколеба. Отдръпна се. После ме погледна , наведе глава и започна да разказва:
- Като малка съм се разболяла от някаква страшна болест. Никой не знаел каква. Безброй доктори ме преглеждали, но не намерили причината. Просто животът ме е напускал бавно.
    След като традиционната медицина се оказала безполезна, родителите ми се обърнали към бога. Молили се за живота ми, молили се, давали огромни суми на знахари и лечители, на попове и църкви, но нищо не станало. В последните дни, когато смъртта ми била вече неизбежна баща ми призовал дявола. Той се съгласил да ми върне живота, ако родителите ми са били съгласни да ме сгодят за него. В отчаянието си, те се съгласили. Така на осемнадесетата си годишнина аз трябваше да стана булка на принца на мрака.
    Детството ми премина щастливо. Не се разболявах дори от настинка. Сякаш Сатаната ме пазеше да не се повредя. Веднъж, когато бях на тринайсет, две момчета ме нападнаха. Започнаха да ме удрят и да късат чантата ми. Аз се разплаках и се свих на земята. Както беше ясно небето се заоблачи и се изви страшна буря. Две светкавици раздраха небето и се стовариха на земята, стопявайки всичко наоколо. От разтопената пръст и асфалт се появиха две адски кучета с червени погледи и пяна по муцуните. Спуснаха се към момчетата, които се разбягаха. Когато свиха зад ъгъла на близкия блок, кучетата бяха едва на няколко крачки зад тях. След малко се чу приглушен и сподавен писък. Кучетата се върнаха с окървавени муцуни и се сгушиха като малки палета до мен. След като се успокоих, те ме изпроводиха до нас.
Два дена, след като, навърших осемнайсет, започнах да сънувам кошмари, а точно на шестия ден след празника, той се яви по време на вечеря. Беше дошъл да ме отведе. И майка ми и баща ми започнаха да го умоляват да ме остави още шест месеца у дома, само докато завърша училище. Накрая баща ми трябваше да отреже дясната си ръка и да я даде за залог на дявола.
    Разказаха ми цялата история- тази, която вече ти разказах- а аз не можех да разбера как могат да направят такова нещо. Да ме спасят само, за да ме загубят няколко години по- късно. Не им говорих около месец, а цяла седмица, след появата на демона, отказвах да се храня и да излизам от стаята си. Но накрая се примирих и реши да се забавлявам максимално, да опитам всичко от живота.
    Шест месеца преминаха, сякаш като един ден. В един от последните дни преди бала ми, ми хрумна, че онова изчадие няма да ме пожелае, ще се откаже от мен, ако не съм девствена. За това се залових да намеря някой, който да ми я отнеме. Както се досещаш, не ми беше особено трудна тази задача. Бяхме се усамотили в моята стая. Точно, когато започнахме да се натискаме, прозорците се счупиха, от там навлязоха десетина по- малки демона, а в стаята ми се яви и самият Сатана. Горкото момче го прикова към тавана и го изпепели, а мен отведе във своя дворец в ада и ме затвори там. На следващата вечер (до колкото може да има вечер в ада, но поне часовникът ми така сочеше) слугите му ме заведоха в огромна зала, където имаше отрупана маса с различни храни. Дяволът беше вече там. Въплътил се беше като обикновен мъж. Единствено златистият му поглед издаваше, че е демон.
- СЕДНИ- заповяда с благ тон- ЗАЩО СЕ ДЪРПАШ? ТУК НЕ Е ЛОШО, НАПРОТИВ. ТУК ВСИЧКО, КОЕТО ПОЖЕЛАЕШ, ЩЕ Е ТВОЕ. МЛАДОСТТА ТИ ЩЕ Е ВЕЧНА. НЯМА ДА СЕ ПЛАШИШ ОТ ГОДИНИТЕ И ОТ СМЪРТТА. НЯМА ДА СЕ ПЛАШИШ ОТ НИЩО.
    Аз започнах да плача, а той продължи:
- КОГАТО ПЛАЧЕШ ПРИЛИЧАШ НА ПЕРСЕФОНА. И ТЯ, КОГАТО РАЗБРА СЪДБАТА СИ, ЗАПЛАКА. НО ПОСЛЕ СВИКНА. АКО НЕ МЕ БЕШЕ ПРЕДАЛА ЩЕШЕ ВСЕ ОЩЕ ДА Е ДО МЕН, А НЕ ЗАЕДНО С ОСТАНАЛИТЕ ГРЕШНИЦИ ДА СЕ МЪЧИ В ОГНЬОВЕТЕ МИ. ВСЕ ПАК ДА СИ ЦАРИЦА НА АДА Е МЕЧТА НА МНОГО МОМИЧЕТА. А ТИ ПЛАЧЕШ.
- Защо не избереш някоя от тях- запитах аз?
-ЗАЩОТО В ТВОЯ ПОГЛЕД ИМА НЕЩО БОЖЕСТВЕНО, ИМА НЕЩО МАГИЧЕСКО, ИМА НЕЩО , КОЕТО МЕ КАРА ДА МИСЛЯ ПОСТОЯННО ЗА ТЕБ. ЗНАЕШ ЛИ, ЧЕ ПОГЛЕДЪТ Е ПРОЗОРЕЦ КЪМ ДУШАТА? ТВОЯТА ДУША Е НАИСТИНА ПЛЕНИТЕЛНА И НЕ МОГА ДА СИ ПОЗВОЛЯ ДА Я ИЗПУСНА, ОСОБЕНО КОГАТО БОГ Я ИСКА ЗА СЕБЕ СИ. НО ЗА РАЗЛИКА ОТ НЕГО АЗ НЕ ТРЯБВА ДА ЧАКАМ СМЪРТТА ТИ, ПОСЛЕ СЪДЪТ НА ПЕТЪР И ЧАК ТОГАВА ЕВЕНТУАЛНО ДА ТЕ ПОЛУЧА. ПЛЮЯ ВЪРХУ ПРАВИЛАТА. ТЯХ АЗ ГИ ОПРЕДЕЛЯМ.
    Остави ме няколко дни в двореца си под стража, за да приема съдбата си. Но аз не се бях отказала от живота. Помолих го, като сватбен подарък, да ми дари един последен ден на земята, за да се сбогувам с приятелите и роднините си. Той, естествено, се съгласи. Нямаш си представа колко кратък може да бъде последният ти ден на земята.
    Вечерта той се съгласи за последен път да спя в леглото си, а на сутринта щеше да дойде да ме отведе в новия ми дом. Аз обаче избягах през нощта и дойдох в този голям град, където той трудно ще ме намери. Не съм се свързвала с никой от старите си познати. Научих повече за религията и демоните и новият си апартамент, този тук, го изрисувах с защитни знаци.
    Тя светна с луминесцентна лампа и на стената се видяха невидимите с просто око символи.
- Нито той, нито подчинените му, могат да влязат без да ги поканя, а това, повярвай ми, няма да се случи - Завърши разказа си тя - Сигурно сега ме мислиш за луда?
- Не - подсмихнах се аз, за да не издам истинските си мисли- странно или не, вярвам ти. Няма да позволя на никой и нищо да те нарани - добавих съвсем искрено и с гтовност на всяка цена да изпълня обещанието си.
- Знам- подсмихна се тя лукаво и ме целуна- аз дявола омагьосах, та теб ли няма?
Насилих се да се засмея. След това я последвах в хола. Останах с нея докато не се успокои напълно и докато не възвърна сигурността си. Станах да си тръгвам.
- Остани с мен тази вечер- замоли ме тя, докато си играеше с кичур коса, деликатно спускащ се над едната й страна. Съгласих се. Тя отново се сгуши в мен и пусна телевизора.
    След около час забелязах, че тя вече спи на рамото ми. Пренесох я в кревата, завих я и отидох в хола да легна на дивана.
    Внезапен писък ме събуди. Скочих на крака и изтичах в стаята й.
- Какво има? Добре ли си - попитах задъхан от притеснение.
- Да! Кошмар - отвърна сънено - Не ме оставяй сама, моля те!
    Кимнах, взех една плюшена мечка, сложих за възглавница и легнах на земята.
- Недей на пода! Ела при мен- покани ме Ани.
    Втора покана не чаках. Легнах до нея, без да се събличам. Тя започна да ме целува и легна върху мен. Съблече тениската ми и леко с нокти си проправи път към колана...
    На сутринта, докато отивахме към университета, Ани нервно се оглеждаше.
- Не се притеснявай, ще те опазя от всякакви демони- опитах се да я успокоя - нищо няма да позволя да те нарани.
- Не се притеснявам за себе си- отвърна тя с треперещ, почти плачещ глас- а за те. След снощи дяволът ще иска да те убие.
- Не ме е страх от него- казах със сериозен, плътен глас- страхувам се да не изгубя теб.
    Тя ме хвана за ръка и с нечовешко усилие успя да се усмихне.
    След онази вечер започнах всеки ден да я взимам и да я оставям в дома й. От време на време оставах да преспивам в тях, но когато я каних да ми дойде на гости, тя отказваше. Не било безопасно.
    Беше вече пролет, когато я изпращах след една късна лекция. Луната на небето беше пълна и натежала, сякаш всеки момент ще се изтърси върху земята. Звездите, както обикновено, почти не се забелязваха на черния небосклон. Уличните лампи приглушено светеха докато минавахме под тях с бърза крачка и без да приказваме. Очевидно Ани я беше страх от тези късни прибирания.
    Срещу нас залитайки вървеше някакъв метъл. Когато се приближи видях, че е окичен със обърнати кръст и пентаграм. Но смърдеше и на ракия, така че не ми изглеждаше, като особено опасен. Докато се разминавахме, той хвана Ани за ръката и изпелтечи
- Маце, нема ли да ме поканиш у вас да пийнем по едно
- Изчезвай, гнидо - изсъсках аз, като го изблъсках назад и дръпнах Ани зад гърба си. Той отстъпи няколко крачки назад, но не падна, както очаквах. Отметна с глава назад, зада махне косата от очите си и очите му проблеснаха в златисто. Ани изпищя от ужас. "Бягай" извиках и се нахвърлих върху него. Той ме хвана във въздуха и ме запрати на десетина метра само с една ръка. След това изчезна и се материализира пред момичето. То закрещя още по- силно. Време е да се връщаш у дома- каза метълът с демоничен глас, който сякаш се впиваше в мозъка. Хванах един камък и заметнах. Улучих го право в главата. Той падна и аз отново викнах " Бягай" тя побягна, а аз взех нов камък и тръгнах към адското творение. Той се изправи и изръмжа...
    След около час едва се добрах до дома й. Целият окървавен, целият в рани.Ани отвори вратата и аз паднах на пода пред нея. На сутринта се събудих бинтован. Момичето беше заспало на един стол до леглото, което беше пропито с моята кръв. Опитах се да се изправя, но паднах на пода. Тя се събуди и ми помогна да седна на леглото.
- Какво стана- започна тя през сълзи- помислих, че съм те изгубила. Как се спаси?
- Нали ти казах, че не ме е страх от никакви демончета - усмихнах се аз, но болката по цялото тяло секна усмивката ми.
- Разкажи ми - полюбопитства
- Убих го- казах с нескрита гордост - забих кол право в сърцето му
- Не си го убил- започна да се паникьосва моето момиче - само си го забавил. Това беше сатаната, него не можеш да го убиеш с нищо.
- Сигурна ли си, че беше той - скептично попитах.
- Не, не мога да бъда- отвърна, като наведе глава - но се съмнявам да е пратил само една от слугите си.
    Нямаше какво да отвърна. Тя ме положи да легна и отиде да ми направи чай, а аз от умора и болка отново заспах.
    Минаха няколко седмици и контузиите ми се оправиха. Продължавах да я придружавам на всяко местенце, извън дома й.Следа от демони нямаше, но щеше да е глупаво да свалим гарда си. И много правилно. Една ранна утрин, когато тръгвахме за университета, беше около 6 и половина. На вън беше още тъмно, но тук- там имаше и други ранобудни работници и ученици.
    Вървяхме през парка, в близост до университета, когато пред нас се зададоха няколко младежа, облечени в черни дрехи и ходещи бързо и устремено по пътеката. Щом се приближиха още малко, забелязахме златистите  им очи. Бавно се обърнахме и тръгнахме с бърза крачка към апартамента на Ани. Направихме само няколко крачки преди пред нас да видим втора групичка с жълти очи. Зацепихме през поляната, но глутница кучета с червени очи и пяна по муцуните се появи от нищото и тръгна към нас. Обърнахме се на сто и осемдесет градуса и побягнахме в единствената посока, в която нямаше същества от ада. Тичахме, като не пускахме ръцете си. Демоните се спуснаха след нас. Влязохме в гората и продължихме да тичаме, без да се обръщаме назад. Пред очите ни се появи някаква дървена барака. Влязохме вътре, Ани извади тебешир и започна да рисува защитни символи по стените и тавана. Обладаните наобиколиха колибата и започнаха да я клатят.
- Слънцето ще изгрее всеки момент- каза моето момиче- то би трябвало да ги прогони.
    След няколко минути слънцето изгря. Клатенето престана и се чуха силни и смразяващи викове. Двамата седнахме на земята и отдъхнахме. След няколко минути се изправих и отидох до вратата. Леко я открехнах навън, и в същият момент един от демоните ме хвана и ме дръпна. За щастие се ударих във стената и се вкопчих в нея. Успях да издърпам ръката на обладания вътре в къщата и тя започна да дими, сякаш че се топеше. Той изкрещя с демоничен вик и ме пусна. Явно знаците вършеха работа. Използвах момента на объркване в техните редици и затръшнах вратата. Те от своя страна започнаха отново да клатят бараката. След секунди между дъските започна да се просмуква вода, която бавно но сигурно измиваше тебеширените символи, начертани от момичето.
Ани се вкопчи в мен и заплака
- Убий ме - каза тя през сълзи.
- Какво- стреснато извиках?
- Убий ме - повтори тя с по- сериозен тон от всякога- само така имам шанс да отида в рая и там той не може да ме достигне.
 - НИМА ИСКАШ ДА ИДЕШ В РАЯ, ВМЕСТО ДА ДОЙДЕШ С МЕН В АДА - казах с естествения си глас, който сякаш се впиваше в мозъка й. Тя се отскубна от мен и видя истинският ми лик. Рогата ми стигаха почти до тавана, а златистия ми поглед се отразяваше в дълбоките й очи. Тя отвори уста, но не издаде нито звук. Само гледаше, осъзнавайки ситуацията. Хванах я за ръка и я отведох в дома ни- царството на Ада. Там тя продължаваше да гледа и да зяпа нямо. Това беше моментът, в който се уверих, че целият този театър, който играх от както я намерих преди почти година, си заслужаваше. Очите са прозорец към душата. В нейните очи се виждаше дух, лишен от желание за борба, съкрушен и примирен.Тя никога повече нямаше да посмее да избяга от мен.